секунди първичност, която търси своето неизбежно споделяне.

Чудя се, до живот ли така ще се пъна, да започна начало
началото, в случая трябва да бъде край ..
края пък начало...
сприрала за очи с допълнителен обем
реклама на теб
или на мен?
Да рекламирам несигурност не бих могла,
но да кажа със сигурност-
това май го мога.
Да чистя от себе си
и промяната,
търсиш орела си,
ореола си
или търсиш замяната...
да заменяш нещо
е като да търсиш измамата
да мамиш себе си
това ли е промяната?
Портокалови семки,
лека ирония
разговор приказен,
после агонията,
не от друго-
от себе си
да си недоволен
ето ти,
ето ти моята,
ето ти го сюжета,
пожелай го,
от там идва късмета-
поругай го,
по дяволите
кмета
искам да знае,
че искам омлета,
искам попарата
от много
от просто и малко

благодаря,

че променяш конспекта,
че тук съм
и имам късмета
да имам какво да мисля,
да бъркам,
да се кискам,
да крещя, викам
да свиквам себе си
на съвещание,
да имам билета
да направя това признание,
да имам смелост
да търпя порицание,
благодаря!

Жули обича да се тикне под навес, който да скрива само главата й, и леко да протегне ръката си и да гледа как капката се разбива върху линията на дланта й. Обича да гледа бездомните кучета право в очите, да им казва, че ги разбира. Откъде-накъде ще ги разбира мама му стара тея кучета? Ако става въпрос за студа се знае от къде... но накъде никой не знае. Обича да гледа контрольорите мило. Почти да ги разтопи. Като капката върху линията на дланта й. Обича да не й се спи, а като заспи да не иска да става. Да, класически сутрешен мързел.
Обича да забравя. Обича да помни малки, цветни нещица. Обича таратор. Харесва камилите. Не харесва мустаци. Обича миризмата на липа и на дъжд. Миризмата на нова хартия. На коса. На изморено тяло.Жвакането в мокри есенни листа. Изморени очи, умиращи за сън, раждащи се в сън. Трептящите очи, когато някой сънува. Трептенето на усмивката на някой, когото за първи път поглеждаш, а той вече те гледа с любопитство. Когато някой се опитва да е сериозен, а в момента крайно се разсейва. Уханието в пекарните за хляб. Изрядно изрязани нокти. Бебешкото ухание. Уханието на обикновен сапун. Забавните простири. Мързеливите котки. Загорелите от първото слънце скули. Оттенъците на мехурчетата от веро.Лимоните. Цвета им. Балоните. Жирафите.Малките свещи. Едва доловимата музика. Мълчанието. Гарите. Малките кутийки, които за нищо не служат. Малките стъкларски чукчета. Детския инат.Обикновените бисквити. Дългите пръсти. Инфантилните чорапи. Веселите пижами. Захарния памук. Коприната.Камъчетата по плажа.Уханието на кафе. Дългите листи с ноти, които не разбира. Младата трева. Хартиените писма. Старите будилници. Миризмата на копъра.Стар прозорец. Умилена бабичка. Лек допир.Кокос. Сутрешната хладнина. Бистрата вода. Босите крака. Зеленчуковата супа.Чай от жасмин. Лавандула. Прашна книга, направена на пихтия.Кокорещо се дете. Шопен.Акордеон. Бомбе. Баничка с боза, купена от старата баничарница до икономическия в Русе. Дувар.Плуването под вода.Цигарата преди сън. Домашна ракия с градинска салата на село.
Перо. Обелени бадеми. Нова метла. Шарени порцеланови чаши. Диапозитив. Пиано.Мръсни колене. Напукана капка свещ върху кожа. Чаша бяло вино. Морков. Безпричинен смях. Малък мост. Мокри мигли. Цветни терлици.Бебешки чорапи. Черен път.Правенето на жабки в спокойно езеро. Черни устенца от картоф на жар. Насълзяване след кихане. Раирана черга.Масаж! Усмивка

oоще птици

увод на сценарий по проект с Фримедия, който скоро няма да реализираме :)

Господин Русчевичовечович освен дейните си крака, имаше и крила,
които имаха и своите негативни проявления. Едно от тях беше
неуважението му към така наречените домашни привички. Тъй като в
скромната квартирка всеки влизаше и излизаше, един се занимаваше със
свирене на тиксо, друг с отговорната дейност по свиване на цигари,
трети пишеше поезия и така до края на сутринта. За това всеки
новодошъл получаваше древната бабина препоръка да не опитва маслините,
които иначе придаваха по-колоритен и недотам пуст вид на хладилника,
който бе странна машина с хартиена история по сравнително запазената
за възрастта си кожа.Та от тези маслини започва и нашата история. В
тях се зароди един нов етнос, наречен бактериатусусескимосусус.
Бактерията ескимос, Димитринчо и Сливицоподобния му съпътник, с когото
построиха интересно за архитектите и други особи… иглу. Поради
близостта на полу-живата им къща до камерата, те понякога успяваха да
се докопат и до бирата. И така, без представата на квартирантите,
седемте котки на двора, даже Капка, оперната певица от горния етаж,
(която намираше за забавление да смъква прането на младежите от
простира и вземаше активно участие в ежедневието им) не знаеше за новите наематели.....

още нещо старо :)

Творецът и изкуството да бъде себе си

Аля е бяла.Малки, бели пръчици и снежни леки, заледени очи...далеч, далеч понесени по пътека от захарен памук...след всяка стъпка усеща сладостта, но при хвъркатото отлепяне на крачето, материята изчезва.Това служи за крем против бръчки на петите й, от асфалта се напукват и потича алена, гореща, млада кръв, която възмущава околните.

Тя се учи да намира красота, трудно е, боли, но болката е сълзотворно-доволна-плодотворна.

Утринният хлад освежава лицето й.Чувства се малка и бяла, усмихва се на кучетата и котките по улицата, разбират се с поглед, показват й пътя.Пали цигара, леко залита, увърта се, ръката в косата преплита, почуди се, какво всъщност й липсва- усети се ,че закъснява.Аля в училище не е добре-не говори.В целия театър се губи -злобни, настървени стратези, бележкари, тежкари, модели, хора-вманиачени, от книги обградени, само за изгнила история приказват, кои са ''откачени'' ?Пошли списания,излишни терзания...за всичката тази разноцветна тълпа бялата Аля е луда,.. лесно обяснение, заклеймяване, отричане.А тя върви бързо, тича, като машина, на себе си не прилича.Вижда бяло дете и се спира, сърцето пулсира, само тромпетът й липсва и започва да рови из своите строфи, от страх се залисва и не записва.Страхът й прелиства и търси старата писта, на която с тебешир изписваше всяка красива дума, с която се будеше, в сънища вярваше. С керемида рисуваше смешни цветя и се смееше, как го умееше само...А сега, там, що за клоун е? Когато попадне между стари, грозни деца, търси си книгата с керемидени букви, търси бистрота.В очите се забиват стъкла от витрина или екран, всякаква форма и цвят, излишна суета, цяла кофа, стени, дворец от кукли.
А онова бяло дете, като видение, като малка бяла пеперуда, която я хапе по краката, разрошва й косата, връща бистротата, чистотата ...с червена рокля на бели точки, боса, с камъни в ръката, а в другата с четка за рисуване. Това видение смути Аля. Дълго време бяга от водни, дълбоки очи и от белотата, познава и такива- болните й спомени, живи спомени.Неколцина смели приятели.За доста време наблюдения и усет,отвращението от лицемерието се засилваше и противодействието-добрата умисъл я караше да става такава.Човещината надделява.Но често докато се усмихваше, нещо в нея изригваше.Чудак си беше и се нещо в нея кипеше, понякога се чувстваше безсилна, не на място, противна.Реши да говори и им стана забавна.Интересно им беше, доколкото е интересен и новият филм. Тя пък спря да рисува, реши да умува, книги чете и все така шумно общува.А къде е белотата, черната дупка поглъща...Аля е бял лист. Материята или анти-материята засмука пастелите й? Като черно-бял,стар филм, класически, за човек, който все се чуди изгубен ли е или намерен...
Аля за нищо не съжалява.Тя притежава времето си, какво друго и трябва?Има цветовете си, сутрешна свежест, пътека от захарен памук,глава лук и пет маслини. Губи ли се, намира ли се между тях, тя е прозрачен прах и знае за тях и за себе си знае.. и не от тях, а от този прах се страхува...
Като една луда смее се, диво танцува и така си живее, това го умее и не й се псува. Обича изкуството и кисело мляко.Обича да плува, но рядко изплува. Обича тишината и вечно бленува да нарисува истинска звезда. Обича и в много неща се врича, обаче душата хвърката не намира с кого да споделя луната, да се рее, с имена да нарича. За това често си ''блее'' и пред красота да мълчи обича .Аля е бяла мушица. Има още една скрита тигрица, сега е далеч, но я има и с котката стават трима.Аля е неидентифициран летящ обект, мързелива понякога и доста отвеяна.Аля има нужда от красота. Аля живее жива, въпреки леко бледа, бледостта е породена от грозотата околна, проклета.Аля е снежна кралица в собствено кралство...
Видях я наскоро, пихме кафе с мляко, беше все така чудата, но беше си стъпила на краката. Странникът търсещ оказа се най-мъдрият пъзел- всяка частица сама изрисува.А ние усещам от тогава сме такива- лели, чичковци здраво стиснали портфейла, ключове.Продадохме въображаеми лудости и сега сме улегнали хора. За нея сме ясни, а тя за нас е красива картина, бяла светлина, която гримът ни разкрива.Аля е изкуство, атмосфера, малка летяща нота. Като танго, от което сега аз се страхувам, а не тя. Аля е бяла...


За национален литературен конкурс, 3-та възрастова група, проза, 1во място, 2007 г.

първата наградена проза, реших да я споделя в тая криза :)леко наивно и гимназиално...:)

‘Горд съм, че съм българин!’

Улиците са кални, но не се притесняваме от това, тя е по-истинска от пръстта в тази изкуствена саксия, в която ти си мислиш, че отглеждаш цвете...
Вървим си в калта, но ни е меко. Трептейки, лампите едва осветяват калта. Но е достатъчно. Знаем накъде вървим...Откога не си вървял пеша? Какво ли си мислиш? "Горките деца, колко ли им неприятно...Въздухът е влажен, кално е и е толкова тихо..."
Послушай тишината! Седни в калта, погледни звездите и ако се почустваш толкова сам, колкото тях - дори светещи... те са твърде далеч една от друга, всяка в света си... тогава ела при нас, ние, да, бедните, ние, онези, които сме управлявани от Бай Ганьо, ние, вечно измамените объркани хора... ние онеправданите мечтатели! Това сме ние...
Ставаме от калта, с която вече сме свикнали. Жълто е навсякъде дори да е нощ. Хора. Разхождат се. И те са такива, независимо какви ви изглеждаме. Ние сме в нашия уникален свят, а вие "звездите" в колите, светете си! Всеки осветява ярко чуждия свят, нали? Заслепяване...
Колкото повече научавам за нашата родина - България, толкова по-добре си обяснявам характерността на нас - "жълтите" герои...
Борбата е лична, ти не би я разбрал. По тази улица, този град, на всяко лице изписана и "изпипана" характерността. Ако всеки такъв човек покаже на другия до него този личен свят-борба, с точния цвят - мечтите му, тогава дори в калта е хубаво. Затова се чувстваме и усещаме...тук сред тази атмосфера, дори песимистична, тя е основа на моя личен свят-борба-мечта и аз я споделям с бедното българче до мен. Усещам птицата у него! Горда съм с нашия объркан свят, с всичкия потенциал и талант, уникалност, горда съм, че вървя в калта и ми е меко! Вървя по жълтата улица и напук на сивите хора - "доволни", които ни смятат за загубеняци, аз се усмихвам! Усмихва се и човечеца до мен и си светим повече от жълтата лампа!
А ти стоиш на светофара, гледаш с механизирания си поглед, взираш се в измислена точка, мълчиш, чакаш зелено...
Да, бързай да се прибереш в панеленото скривалище... Да затвориш страха или той теб. Карай си колата с блясък по-силен от този в очите ти. Ние в България сме зле. Но обичаме разходката, кафето, пейките, музиката на живо, цветята пред блока и умеем да мечтаем! Но не за кола с блясък по-силен от Слънцето, не за милиони долари. Тези "мечти" за нас са изгубили смисъла си. Борим се, за да оцелеем. Децата, дори вече разбират думите "няма", "не може"... Те намират щастието си в градинката пред блока с приятелите си или в книжката за оцветяване. Не ни трябва много, вече сме свикнали с малко. Пътят е труден, но следите са трайни! А ти бързаш за любимия си сериал, бягай от себе си! Аз съм горда, че съм българка! А ти с какво се гордееш?
Представи си вашия лъскав свят, ярките лампи, камерите, машинизацията. Роботи. Ние там? Вървим, мълчим, взираме се в измислена точка, в лъскавия фаянс? Поглъщане... Тогава не бихме могли да бъдем такива...
Говори си с цветето! Ето ти една българска роза от мен...


гр.Русе, 2005г.

Из академичните разработки за СУ, спасение си бяха :)

Ученето трябва да се експериментира като личностна трансформация "да учиш не означава да имаш, а да бъдеш"

Акин

Тиха и многозначителна сутрин.Тя се наслаждава на първата глътка кафе, ще си позволи още няколко глътки свежо спокойствие, защото знае как да го предвиди, има навика да му се наслади, а и то дава енергия за целия й ден.
След няолкото минутки спосйствие се започва сутрешната паника, листи, портфейл, телефон, ключове, часът, колко е часът, ще успее ли... тичане, като малка органична машинка. Пътя към училище или пътя за работното място, пътя за магазина или любимата пейка на кея. Пътя го знаеш, а винаги е различен. Всеки път го учиш, всеки учи различно, начина на учене е твоето мислене и твоето мислене е твоето учене.Учиш за себе си, не за професора, учиш за мечките, не за оценката, учиш се да учиш, за да имаш преценката, знаеш какво можеш и спокойно преглъщаш соленката. Днес учиш денят си, утре учиш аритметика, всичко това е твоето бъдеще и за негова сметка е. Сметката и тя лесна е стига да имаш нужда от нея. Днес знаеш колко е 2 плюс 2, утре, че този филм има нужда от зрителки, поне две. Двама човека бяха толкова много, когато ти беше толкова малък, сега ти се струва, че са малко, а всъщност само с един животът ти е по-сладък. Днес дъщеря ти има шестица, утре обаче прави огромна грешка и първото, което си мислиш е къде сгреших, това, че забравих своята собствена или че не забелязах нейната предишна.Днес си бележник, много различен от този, който си държал напуканата от знание и до болка позната раница. А тя е различна от днешните. И те са различни от теб, а всичките учат, всички в едно училище. Всички си приличат в съвсем човешките си желания. Всички са толкова различни в сънищата си. Но във всички различия има план на учебния урок, има подточки, запетаи, които по правописните правила си приличат.Всички правят правописни грешки, независимо колко са ги учили да не ги допускат. Учиш неща, които след време с охота разбираш, че си ги учил, но под друга форма. Една моя учителка казваше, че повторението е майка на знанието и не само тя го е казвала. Казвам ти го и аз. Всеки ден повтаряш стари грешки, учиш се да грешиш по различен начин. Всеки ден правиш стари, поправени грешки, поправяш ги по друг начин и пак се учиш. Всеки ден се учиш да се усмихваш. Всеки ден поне за секунда умираш. Днес в училище си се трансформирал в дърво, утре се трансформираш в красиво цвете. Не защото има обеснение в учебниците как биологически е възможно това. Но вчера, когато една страница от книга прочете, засади в шарения си сън дъга. Всеки ден вместо с тебешир, с мигли, с енергия би могъл да научиш много хора на много неща.Но всеки ден забравяш много ценни твои мисли и слова. Един има знания по алгебра, друг пък може да ти нарисува най-ценната овца.Като малкия принц, той няма много неща. Има една много суетна роза, която пък има само четри бодли за да я пазят от целия свят. И той и тя не знаят много неща, а са научили от залеза други, които в учебника нямат места. И така малкия принц е научил големия чичко как да посреща света си сутрин и как да го изпрати вечер. Чичко един пък мен учеше много неща и аз ги разбирах, но разбрах ги едва, когато точно по този път минах. Пътища, букви, мисли, задачи, стратегии, безпричинен смях, на баба поговорките, как се правят пълнени чушки, какво означава думата метафора и още много неща, които може би са в урокът ти за седми клас, а може би ги няма изобщо в програмата. Има други, които приличат, но други отричат. Имаш целия свят. Можеш да научиш каквото посикаш, стига да си начертал картата си така, че да откриеш пътя. Може и да се заблудиш. Може цял живот да се луташ, но постоянно нещо ще учиш, всеки път, когато лицето ти се изменя. Накрая бръчките ти ще бъдат твоята научна картина. А може никога да не разбереш защо е била толкова харизматична твоята забравена приятелка, която остави сама на Смокиня.ДА, бръчките ти накрая ще бъдат твоята научна картина...

Опитах да опитам опитомените, опетняващи, опияняващи опиати, оптически криволичещи, крачещи, тичащи, не коленичещи, определящи, опресняващи, сензационно оприличаващи, неприлични, прилично подобаващи, прелестни, пролетни, освобождаващи ...очи.
КЪСНО Е. Каза Баба Цуцулана и зацапа с грубата лъжица из тавата на тавана.
Казват готин е салама. Аз си мисля за Африка, банана...
Мисля за аромата и дразни ме джолана.
Мисля и за простотата и дразни ме самотата.
И канелата се сипе по косата ми, та потърквам очилцата, почесвам си главата чиста и се чудя как повече да я почистя, пистата е писта. ПИСНА МИ. Разлиствам листа...

За студенина, настинки и страх от мечки

Сладкото от мушмули е много особено.Вкусно е, а не е приятно за дъвчене.Дали защото е необичайно или защото аз съм гаден каприз? Птича работа. И те не ядат МУШМУЛИ… ако ги посипя с горяща пепел, ще се роди ли феникс?
Ще му сложа фибички да се чувства добре сред хората, даже може и на дискотечка да го заведа.В замяна искам малко от огъня му за да издържа…
Ще напаря краката си с морска сол, ще взема бързовар и одеало и ще подсмърчам, чакайки да изгрее слънцето за да ми помогне да кихна…Настинката се лекува с топлина и кърпички.
Аз обаче предпочитам мед ..стоя в градина с праскови и слънчоглед, и мравки има, но съм дала обет, на тях им стигат капчици мед ,една дузина хапки сладолед, после рисувам на някоя портрет…
Така и не пораснах в медената градина, все още очаквам мечка да се изпречи на пътя ми и се надявам да говори български...Иначе е спокойно,но от вратата -изход става течение.. и така се повтаря всичко- схващане, настинка, лечение.
Явно организмът ми има нужда да е болен?
Срам ме е колко глупости ти говоря, оптимиста се смее за да забрави, ама ти не се и смееш…
В Очите ти плуват пчели, преяли с цветя.
Със свещ залепям очите си и лягам да спя :)

Вибрациите на тенекиената луна

Мога ли да ходя по пясъка със ски?Или ще се спъвам по мидите и ще ги чупя?А те са красиви, лениви и крехки…Ще поспра, ще набера букет от тях и ще си направя камбанка, като онези , които слагат над вратите и като се отварят и затварят, те пеят.
Всеки път, когато влизаш, ще ми напомняш луната и щурците и сянката ти ще плъзва в стаята ми.
Ще заставам зад нея и ще съм доволна- колко му трябва на един бездомен домошар.
.Ако нарежа пердето, ще я има ли пак?
Ще отекват прозрачните стъпки на безформения ,сенчест спомен.
Отивам за краставици, обезводнила съм се, а и са свежи, напомнят на теб.
Измивам ги и отивам да танцувам на покрива, ще закача камбаната на някоя антена и вятърът ще си играе с нея.Сянката ми ще препява песента на миглите ми.Тя е тиха, може би няма да я чуеш, освен ако и твоята сянка не се крие зад някоя антена.Маже би чувам сигнала й…

размисли и страсти

Мазилката на блока не се пребори с дъжда, стича се, прелива и облицова кабела, по който изпращаш допир до мен.Изтръпнала е главата ми от вариации, оранжева е устата ми и пее ,че китарите и небето са с цвета на думите й.Крещящи люлки.Замръзват ноктите ми, пернала ги е носталгията.Нокторезачки в коридора, бели пеперуди на пода изяждат балатума.Ще се включа и аз в гощавката кисела.Ще си посадя мушкато и ще откъсвам по едно листо всеки път, когато носталгията загризе ноктите ми.Или ще потърся друг коридор. Неосъществена усмивка на игривия мим…не звучи ли много 'арт' :) ? На мен пък крем карамел ми звучи поетично.

Изхвърчат ми краката и не мога да ги стигна, по-бързи са от буболечките в сака ми.

И те искат от балатума, а от него щях да си правя сал към един топъл, тежък облак.

Онзи, който се бори с мазилката. Ще се намажа с гипс и ще отлетя към короната на дърветата…

Вземам те назаем, ще те върна на земята, когато завали.Ще ти покажа къде зимувам…

Да ти отворя ли входната врата?Или ще звъннеш на ръждясалата камбана?Тежка е като думите, които преправят път през задръстения гръклян.Мравките хапват всичко, което е малко. Но крем карамела си е за мен... Нокторезачката иначе я споделям без проблем, за който има проблем… с настилката на пода, с фрустрациятa, организацията на себе си или тяхната. За политическата вече нокторезачките са излишни. Там трябват професионалисти... като започнеш от тези с чуковете и трионите и стигнеш до женички с пилички. Пчелички.

Дискът на въртележката се отлепи.Имаш ли пера в повече ?

Обичаш ли мляко с какао?

Или дървесната небрежност ?

Отпускам се и падам назад, в задния двор, където съм посадила шарени възглавници…и една черна, да я скъсам, когато те изгубя от съня си.

Островърха шапчице ..

Диетата на новото време, от едно старо време :)

Пропадат чипиците ми в мравуняка, похапват туршия, стават кисели и не искат да си ходим…

Май си като мен, топчице нарисувана- подскачаш напред-назад, подмятат те, играе им се , а всеки път като докоснеш земята, болката те отблъсква нагоре, а там въздуха е студен.

Горчица капе от джоба ми, не ми се пере.Приличаш ми на бургер, вкусен си, гладна съм, ама си вреден.Боли те това-онова, искаш да те излекувам , ама става само с коприва.Опарих си клепачите.Получи се чудесен грим…

Обичам само липата.Успокоява ме и не иска нищо от мен.

Безполезна е ножичката, не мога да се изрежа цялата, не си стигам гърба, не съм вече гъвкава, а вкоченена от празния ти поглед.Иначе мога да ти говоря с часове за космоса, мога да говоря и глупости, да те забавлявам…

Но ако ти разкажа съня си, може да изгубя времето.Времето зависи от теб и мен.Но го няма.То прие материална обвивка, сложи си вратовръзка и ми заговори дипломатично…и ти си от едрите тухли.А иначе драскотините по ръцете ми са като лек допир от котешки стъпки.Да дезинфекцирам ли?Или ще си минат сами?

С времето.Същото време.Същите драскотини, нови прозрачни белези.

Ново слънце и чаша кафе.Не знам какво правя тук…Ям бира със сребърна лъжица.

А пеперудите ме хапят по раменете, сигурно за това съм се схванала.Ще се намажа с крем и ще се размекна.Намазана усмивка и вратата се затваря .Отворих си очите и видях протрита изтривалка..

Обичам пуканки и филми , защото не се притеснявам, че не ми говориш.Иначе и ягоди обичам, но е твърде сладко.А с бирата, с която храня душата си, ягодите не вървят.Петна се реят в главата ми.Още бира…на диета съм я подложила тая моя душа.

В безкрайността сме само аз и облаците.И те си отиват. Махам механично за довиждане и яхвам следващия облак, но с тежестта си причинявам дъжд.Индианска му работа, моледби, усъвършенствала съм се…

Облива ме минерална рекичка и ми пари като копривата на клепачите ми…

И така- горещ асфалт и сив, обратен път…

Отивам да запаля гардероба, само чаршафите ще си оставя…

Ден между тях :)

На една олющена спирка,

Аз и непозната дружинка,

Безмълвно цигара делиме,

Глуповато се споглеждаме

-пак добре се подредихме.

Отсреща контрольор се ежи

И се чуди, как да ни прережИ

Принципно, викам си,

това не е от моите стремежи,

но от друга страна,

как млад човек да продупчи едната си пара,

като в трамвая даже няма места.

И влизаме пак- вътре като в саркофаг.

Двеста баби с туби в ръцете,

Гледат ме тъпо и си разкършват нозете.

Ей тоя малкия ей ся ще го притисна,

За гърлото ако трябва ще го стисна..

А младежа-културен,

Въобще не е шумен,

Поздравява,

Кучетата храни в квартала,

Глади си ризите,

Даже книги чете!

Въобще не е зле…

Но уморен е милия,

Работи до късно,

А шефа е копеле мръсно…

Не плаща добре…

Но ще си купи билетче,

нали е културно момче.

Но ето, започва се схватката-

Той едва гледа си там за университета тетрадката,

Гена изпъва бастуна, прави тъжна муцуна,

Младежа си гледа тетрадката,

Но Гена е зла,

Започва да пъшка,

С грозен поглед младежа промушква…

Но не, днес е ден за почивка, казва си Митко със самодоволна усмивка…

И стои.

Идва още една и започва се тягостно пъшкане,

Пуфкане,

Пушка…

Направо не знам къде си Митето душицата мушка.

Напрежение.

Стоическа глъчка

От старческа запръжка

На един древен конфликт.

Заставам и аз до младежа!

Е, сега сме квит!

Но отбор Черешки,

Хич не е мъртвешки

Стават и грешки, казва Генка на Цонка

И отпива спиртна бобонка.

- Абе детенци , как не те е срам,

Едно време ако беше …

Митко отвръща:

- Да ми се връща! (младежки екстаз)

Прости бабо, ама не съм курназ,

И аз не мога да стигна до нас,

'Дързост и красота' пропуснах : )

От бачкане едва не повърнах,

10 портрета до понеделник трябва да нарисувам,

А листа на две го прегъвам,

Да мога да купя повече боя,

И мечтите да изрисувам…

Да споря не желая, писна ми, трябва да призная,

Гледам с морална точност,

Но чудя се,

къде са доспехите на моята общност?

Къде на солетите е срока на годност?

Кога превърна се в подобна сложност

Да бъдеш млад?

И къде, в цялата смрад,

аз да покажа на целия свят,

че пиша поезия, защото съм инат

защото вярвам, че е възможен обрат!

Но това ще е, ако всеки млад инат,

Покаже от себе си малко заряд…

Прибере фаса в джоба,

Да се усмихне, а не да се вкисне,

Когато някоя от Вас на врата му увисне..

Когато всеки общува, гласува,

На чалгата смее се,

Е, всеки понякога псува…

Попътува,

Да спре да бъде прасе.

А това е моята спирка.

Можеш да седнеш, ако искаш да легнеш,

Никой тук не пита защо това дете всеки го блъска и рита…

Та благодаря, че попита, измъчена сеньорита,

,на 20 съм , и аз стари дрехи нося,

И въпроси

И душа,

Крака и умора

И малко тъга.

Но пък съм си българче, знам я и твойта игра…

Ура!

лирични отклонения, млади сме все пак :)
Category: Writing and Poetry

Енергия. Винаги съм си я представяла като лъч. Банално? Наскоро прочетох, че баналното е по-реално от прекрасното. В бездънна тъмнина.Топло е, издига краката ти. Енергия-мисъл. Със сигурност знам, че тези двете са обляни с мед- той ги свързва – сладост- полезност – лепкава слепкавост.Светлина, ухание. Ухание съм откривала и в уморено тяло.О, да- то не мирише като цвете, но има общо с пчелите. Царицата – егото. Податливостта, целта, границата с наивността.
Светлината. Тя може да се съдържа в две точки. Те са достатъчно тъмни и дълбоки. Понякога успявам да бръкна с голи ръце в тях :). Тъмнината минава през мен, стола стената и другите статуи, които напомнят, че сме седнали. В тези две кълба виждам две други. Малки и искрящи. Толкова силно, че да ме заслепят след 14 часа КРАКА.Толкова силно малки са, че обезсмислят паважа. И толкова енергия са ми дали, колкото в техен пристъп на танцува лудост са ми взели.Енергия. Тишина. Алергия. Немота. Не можеш да кажеш на тези две кълба да спрат своя безумен танц, ако твоите се водят по него. И защо?- в своите забързани, тактови крачки, ме питат моите танцьори. Отпуснете се, казвам им. И следва танго. Казват, че е танца на любовта. На дързостта също. Крайна дързост. Силно завземащ ритъм, такъв, че моите искрици губят контрол. Спират. Крачка встрани. Помисли, казват ми, Бъди мъдра, както преди, хванала си се на хорото, реди. А черното в цялата енергийна работа казва блъсни. Запали свещичка, цигара, при нас става тъмно, угаря. И да аз го правя, защото между хорото и тангото има луда надпревара. Между мен и теб, между цигара и билет за нова гара. Самолет. Хорото знам го отдавна. То е старо колкото лицето на гарвана. Него играла съм и съм паднала. Попаднала. Без рокля и роза. Без да знам как, въпреки, че и него съм играла. Това е нов трак. Нова сцена. Нова болест, рак. Не знаех как да не правя подобни грешки пак. Казах си, тя енергията дава знак. Даде ми, затанцувах така, че се унесох, заплувах и забравих да помня, кога аз да подгоня танца така, че да стане по-шарена, интересна игра.
Грешка
Встрани
Смешка
Правата крива, крайност игрива,
Игривост, танц,
Сънлива естрадност,
Реверанс,
Похотливост, стремеж,
Издръжливост,
Покой,
Справедливост,
Променливост,
Застой.
Предпазливост,
Помирителен порой,
Проходимост,
Нов път и мой, и твой
Различен и едновременно еднакъв простор..
Закачени представи. Пълнота на части и празнота без тях.
И със.
Чудя се на спокойствието ти, казваше ми майка ми. Лоша работа е, сега констатирам, да си доверен, отворен. Не ми е интерсно , каза ми ти, а аз го взех като връзка праз и егото заби главата си в теб, точно в речевия час. Грешката не е в нас, фак оф, отивам си в нас. Пирует, срам, ярост, тъга и други подобни отблясъци на почернелите ми кълба. А те си казват. Мама му стара, и таз добра, остана ни светлината зад онази врата. Врати, едни други бяхме открили, там е сметище за двойки, себе си недоразвили.
Грубо изказали се .. на стола на масата подпрели се.
В спокойствие прибрали се и им станало скучно
И доста мъчно,
Но лесния път избрали са, защото всъщност за енергията нещо недоразбрали са.
И заспали.
Един без друг.
Оставили малко от онази обща енергия
На сметището.
Като боклук.
Имам дупка в едното око
Бяла пеперуда ме гледа сърдито
Кацнала на бедро,
Цялото в дрехи увито, горкото.
Каквото било, било то.
Сега сме нови,
Ново е злото.
Ходим, пием, танцуваме,
Малко е смешно, като тийнейджъри си празнуваме.
Аз и нечия Вероника.
Защото тя се радвала била, че е ничия
И сега си гледа пак, през погледа-птичия.
И е на оглед. И ако бе поискала може би щеше да има каквото е искала.
Ама йок. Едва ли е порок. Но на моменти си е нечия и любопитно и става, когато някой с думи завлече я. После пак цък и язък. Нещо отвътре спече я, Бръмбъзък в бялото черво. .. има защо !

Сложих цайси...

Та си викам време е да направя блог :)