‘Горд съм, че съм българин!’
Улиците са кални, но не се притесняваме от това, тя е по-истинска от пръстта в тази изкуствена саксия, в която ти си мислиш, че отглеждаш цвете...
Вървим си в калта, но ни е меко. Трептейки, лампите едва осветяват калта. Но е достатъчно. Знаем накъде вървим...Откога не си вървял пеша? Какво ли си мислиш? "Горките деца, колко ли им неприятно...Въздухът е влажен, кално е и е толкова тихо..."
Послушай тишината! Седни в калта, погледни звездите и ако се почустваш толкова сам, колкото тях - дори светещи... те са твърде далеч една от друга, всяка в света си... тогава ела при нас, ние, да, бедните, ние, онези, които сме управлявани от Бай Ганьо, ние, вечно измамените объркани хора... ние онеправданите мечтатели! Това сме ние...
Ставаме от калта, с която вече сме свикнали. Жълто е навсякъде дори да е нощ. Хора. Разхождат се. И те са такива, независимо какви ви изглеждаме. Ние сме в нашия уникален свят, а вие "звездите" в колите, светете си! Всеки осветява ярко чуждия свят, нали? Заслепяване...
Колкото повече научавам за нашата родина - България, толкова по-добре си обяснявам характерността на нас - "жълтите" герои...
Борбата е лична, ти не би я разбрал. По тази улица, този град, на всяко лице изписана и "изпипана" характерността. Ако всеки такъв човек покаже на другия до него този личен свят-борба, с точния цвят - мечтите му, тогава дори в калта е хубаво. Затова се чувстваме и усещаме...тук сред тази атмосфера, дори песимистична, тя е основа на моя личен свят-борба-мечта и аз я споделям с бедното българче до мен. Усещам птицата у него! Горда съм с нашия объркан свят, с всичкия потенциал и талант, уникалност, горда съм, че вървя в калта и ми е меко! Вървя по жълтата улица и напук на сивите хора - "доволни", които ни смятат за загубеняци, аз се усмихвам! Усмихва се и човечеца до мен и си светим повече от жълтата лампа!
А ти стоиш на светофара, гледаш с механизирания си поглед, взираш се в измислена точка, мълчиш, чакаш зелено...
Да, бързай да се прибереш в панеленото скривалище... Да затвориш страха или той теб. Карай си колата с блясък по-силен от този в очите ти. Ние в България сме зле. Но обичаме разходката, кафето, пейките, музиката на живо, цветята пред блока и умеем да мечтаем! Но не за кола с блясък по-силен от Слънцето, не за милиони долари. Тези "мечти" за нас са изгубили смисъла си. Борим се, за да оцелеем. Децата, дори вече разбират думите "няма", "не може"... Те намират щастието си в градинката пред блока с приятелите си или в книжката за оцветяване. Не ни трябва много, вече сме свикнали с малко. Пътят е труден, но следите са трайни! А ти бързаш за любимия си сериал, бягай от себе си! Аз съм горда, че съм българка! А ти с какво се гордееш?
Представи си вашия лъскав свят, ярките лампи, камерите, машинизацията. Роботи. Ние там? Вървим, мълчим, взираме се в измислена точка, в лъскавия фаянс? Поглъщане... Тогава не бихме могли да бъдем такива...
Говори си с цветето! Ето ти една българска роза от мен...
гр.Русе, 2005г.
Няма коментари:
Публикуване на коментар