вторник, 30 юни 2009 г.
четвъртък, 18 юни 2009 г.
увод на сценарий по проект с Фримедия, който скоро няма да реализираме :)
Господин Русчевичовечович освен дейните си крака, имаше и крила,
които имаха и своите негативни проявления. Едно от тях беше
неуважението му към така наречените домашни привички. Тъй като в
скромната квартирка всеки влизаше и излизаше, един се занимаваше със
свирене на тиксо, друг с отговорната дейност по свиване на цигари,
трети пишеше поезия и така до края на сутринта. За това всеки
новодошъл получаваше древната бабина препоръка да не опитва маслините,
които иначе придаваха по-колоритен и недотам пуст вид на хладилника,
който бе странна машина с хартиена история по сравнително запазената
за възрастта си кожа.Та от тези маслини започва и нашата история. В
тях се зароди един нов етнос, наречен бактериатусусескимосусус.
Бактерията ескимос, Димитринчо и Сливицоподобния му съпътник, с когото
построиха интересно за архитектите и други особи… иглу. Поради
близостта на полу-живата им къща до камерата, те понякога успяваха да
се докопат и до бирата. И така, без представата на квартирантите,
седемте котки на двора, даже Капка, оперната певица от горния етаж,
(която намираше за забавление да смъква прането на младежите от
простира и вземаше активно участие в ежедневието им) не знаеше за новите наематели.....
които имаха и своите негативни проявления. Едно от тях беше
неуважението му към така наречените домашни привички. Тъй като в
скромната квартирка всеки влизаше и излизаше, един се занимаваше със
свирене на тиксо, друг с отговорната дейност по свиване на цигари,
трети пишеше поезия и така до края на сутринта. За това всеки
новодошъл получаваше древната бабина препоръка да не опитва маслините,
които иначе придаваха по-колоритен и недотам пуст вид на хладилника,
който бе странна машина с хартиена история по сравнително запазената
за възрастта си кожа.Та от тези маслини започва и нашата история. В
тях се зароди един нов етнос, наречен бактериатусусескимосусус.
Бактерията ескимос, Димитринчо и Сливицоподобния му съпътник, с когото
построиха интересно за архитектите и други особи… иглу. Поради
близостта на полу-живата им къща до камерата, те понякога успяваха да
се докопат и до бирата. И така, без представата на квартирантите,
седемте котки на двора, даже Капка, оперната певица от горния етаж,
(която намираше за забавление да смъква прането на младежите от
простира и вземаше активно участие в ежедневието им) не знаеше за новите наематели.....
още нещо старо :)
Творецът и изкуството да бъде себе си
Аля е бяла.Малки, бели пръчици и снежни леки, заледени очи...далеч, далеч понесени по пътека от захарен памук...след всяка стъпка усеща сладостта, но при хвъркатото отлепяне на крачето, материята изчезва.Това служи за крем против бръчки на петите й, от асфалта се напукват и потича алена, гореща, млада кръв, която възмущава околните.
Тя се учи да намира красота, трудно е, боли, но болката е сълзотворно-доволна-плодотворна.
Утринният хлад освежава лицето й.Чувства се малка и бяла, усмихва се на кучетата и котките по улицата, разбират се с поглед, показват й пътя.Пали цигара, леко залита, увърта се, ръката в косата преплита, почуди се, какво всъщност й липсва- усети се ,че закъснява.Аля в училище не е добре-не говори.В целия театър се губи -злобни, настървени стратези, бележкари, тежкари, модели, хора-вманиачени, от книги обградени, само за изгнила история приказват, кои са ''откачени'' ?Пошли списания,излишни терзания...за всичката тази разноцветна тълпа бялата Аля е луда,.. лесно обяснение, заклеймяване, отричане.А тя върви бързо, тича, като машина, на себе си не прилича.Вижда бяло дете и се спира, сърцето пулсира, само тромпетът й липсва и започва да рови из своите строфи, от страх се залисва и не записва.Страхът й прелиства и търси старата писта, на която с тебешир изписваше всяка красива дума, с която се будеше, в сънища вярваше. С керемида рисуваше смешни цветя и се смееше, как го умееше само...А сега, там, що за клоун е? Когато попадне между стари, грозни деца, търси си книгата с керемидени букви, търси бистрота.В очите се забиват стъкла от витрина или екран, всякаква форма и цвят, излишна суета, цяла кофа, стени, дворец от кукли.
А онова бяло дете, като видение, като малка бяла пеперуда, която я хапе по краката, разрошва й косата, връща бистротата, чистотата ...с червена рокля на бели точки, боса, с камъни в ръката, а в другата с четка за рисуване. Това видение смути Аля. Дълго време бяга от водни, дълбоки очи и от белотата, познава и такива- болните й спомени, живи спомени.Неколцина смели приятели.За доста време наблюдения и усет,отвращението от лицемерието се засилваше и противодействието-добрата умисъл я караше да става такава.Човещината надделява.Но често докато се усмихваше, нещо в нея изригваше.Чудак си беше и се нещо в нея кипеше, понякога се чувстваше безсилна, не на място, противна.Реши да говори и им стана забавна.Интересно им беше, доколкото е интересен и новият филм. Тя пък спря да рисува, реши да умува, книги чете и все така шумно общува.А къде е белотата, черната дупка поглъща...Аля е бял лист. Материята или анти-материята засмука пастелите й? Като черно-бял,стар филм, класически, за човек, който все се чуди изгубен ли е или намерен...
Аля за нищо не съжалява.Тя притежава времето си, какво друго и трябва?Има цветовете си, сутрешна свежест, пътека от захарен памук,глава лук и пет маслини. Губи ли се, намира ли се между тях, тя е прозрачен прах и знае за тях и за себе си знае.. и не от тях, а от този прах се страхува...
Като една луда смее се, диво танцува и така си живее, това го умее и не й се псува. Обича изкуството и кисело мляко.Обича да плува, но рядко изплува. Обича тишината и вечно бленува да нарисува истинска звезда. Обича и в много неща се врича, обаче душата хвърката не намира с кого да споделя луната, да се рее, с имена да нарича. За това често си ''блее'' и пред красота да мълчи обича .Аля е бяла мушица. Има още една скрита тигрица, сега е далеч, но я има и с котката стават трима.Аля е неидентифициран летящ обект, мързелива понякога и доста отвеяна.Аля има нужда от красота. Аля живее жива, въпреки леко бледа, бледостта е породена от грозотата околна, проклета.Аля е снежна кралица в собствено кралство...
Видях я наскоро, пихме кафе с мляко, беше все така чудата, но беше си стъпила на краката. Странникът търсещ оказа се най-мъдрият пъзел- всяка частица сама изрисува.А ние усещам от тогава сме такива- лели, чичковци здраво стиснали портфейла, ключове.Продадохме въображаеми лудости и сега сме улегнали хора. За нея сме ясни, а тя за нас е красива картина, бяла светлина, която гримът ни разкрива.Аля е изкуство, атмосфера, малка летяща нота. Като танго, от което сега аз се страхувам, а не тя. Аля е бяла...
За национален литературен конкурс, 3-та възрастова група, проза, 1во място, 2007 г.
Аля е бяла.Малки, бели пръчици и снежни леки, заледени очи...далеч, далеч понесени по пътека от захарен памук...след всяка стъпка усеща сладостта, но при хвъркатото отлепяне на крачето, материята изчезва.Това служи за крем против бръчки на петите й, от асфалта се напукват и потича алена, гореща, млада кръв, която възмущава околните.
Тя се учи да намира красота, трудно е, боли, но болката е сълзотворно-доволна-плодотворна.
Утринният хлад освежава лицето й.Чувства се малка и бяла, усмихва се на кучетата и котките по улицата, разбират се с поглед, показват й пътя.Пали цигара, леко залита, увърта се, ръката в косата преплита, почуди се, какво всъщност й липсва- усети се ,че закъснява.Аля в училище не е добре-не говори.В целия театър се губи -злобни, настървени стратези, бележкари, тежкари, модели, хора-вманиачени, от книги обградени, само за изгнила история приказват, кои са ''откачени'' ?Пошли списания,излишни терзания...за всичката тази разноцветна тълпа бялата Аля е луда,.. лесно обяснение, заклеймяване, отричане.А тя върви бързо, тича, като машина, на себе си не прилича.Вижда бяло дете и се спира, сърцето пулсира, само тромпетът й липсва и започва да рови из своите строфи, от страх се залисва и не записва.Страхът й прелиства и търси старата писта, на която с тебешир изписваше всяка красива дума, с която се будеше, в сънища вярваше. С керемида рисуваше смешни цветя и се смееше, как го умееше само...А сега, там, що за клоун е? Когато попадне между стари, грозни деца, търси си книгата с керемидени букви, търси бистрота.В очите се забиват стъкла от витрина или екран, всякаква форма и цвят, излишна суета, цяла кофа, стени, дворец от кукли.
А онова бяло дете, като видение, като малка бяла пеперуда, която я хапе по краката, разрошва й косата, връща бистротата, чистотата ...с червена рокля на бели точки, боса, с камъни в ръката, а в другата с четка за рисуване. Това видение смути Аля. Дълго време бяга от водни, дълбоки очи и от белотата, познава и такива- болните й спомени, живи спомени.Неколцина смели приятели.За доста време наблюдения и усет,отвращението от лицемерието се засилваше и противодействието-добрата умисъл я караше да става такава.Човещината надделява.Но често докато се усмихваше, нещо в нея изригваше.Чудак си беше и се нещо в нея кипеше, понякога се чувстваше безсилна, не на място, противна.Реши да говори и им стана забавна.Интересно им беше, доколкото е интересен и новият филм. Тя пък спря да рисува, реши да умува, книги чете и все така шумно общува.А къде е белотата, черната дупка поглъща...Аля е бял лист. Материята или анти-материята засмука пастелите й? Като черно-бял,стар филм, класически, за човек, който все се чуди изгубен ли е или намерен...
Аля за нищо не съжалява.Тя притежава времето си, какво друго и трябва?Има цветовете си, сутрешна свежест, пътека от захарен памук,глава лук и пет маслини. Губи ли се, намира ли се между тях, тя е прозрачен прах и знае за тях и за себе си знае.. и не от тях, а от този прах се страхува...
Като една луда смее се, диво танцува и така си живее, това го умее и не й се псува. Обича изкуството и кисело мляко.Обича да плува, но рядко изплува. Обича тишината и вечно бленува да нарисува истинска звезда. Обича и в много неща се врича, обаче душата хвърката не намира с кого да споделя луната, да се рее, с имена да нарича. За това често си ''блее'' и пред красота да мълчи обича .Аля е бяла мушица. Има още една скрита тигрица, сега е далеч, но я има и с котката стават трима.Аля е неидентифициран летящ обект, мързелива понякога и доста отвеяна.Аля има нужда от красота. Аля живее жива, въпреки леко бледа, бледостта е породена от грозотата околна, проклета.Аля е снежна кралица в собствено кралство...
Видях я наскоро, пихме кафе с мляко, беше все така чудата, но беше си стъпила на краката. Странникът търсещ оказа се най-мъдрият пъзел- всяка частица сама изрисува.А ние усещам от тогава сме такива- лели, чичковци здраво стиснали портфейла, ключове.Продадохме въображаеми лудости и сега сме улегнали хора. За нея сме ясни, а тя за нас е красива картина, бяла светлина, която гримът ни разкрива.Аля е изкуство, атмосфера, малка летяща нота. Като танго, от което сега аз се страхувам, а не тя. Аля е бяла...
За национален литературен конкурс, 3-та възрастова група, проза, 1во място, 2007 г.
първата наградена проза, реших да я споделя в тая криза :)леко наивно и гимназиално...:)
‘Горд съм, че съм българин!’
Улиците са кални, но не се притесняваме от това, тя е по-истинска от пръстта в тази изкуствена саксия, в която ти си мислиш, че отглеждаш цвете...
Вървим си в калта, но ни е меко. Трептейки, лампите едва осветяват калта. Но е достатъчно. Знаем накъде вървим...Откога не си вървял пеша? Какво ли си мислиш? "Горките деца, колко ли им неприятно...Въздухът е влажен, кално е и е толкова тихо..."
Послушай тишината! Седни в калта, погледни звездите и ако се почустваш толкова сам, колкото тях - дори светещи... те са твърде далеч една от друга, всяка в света си... тогава ела при нас, ние, да, бедните, ние, онези, които сме управлявани от Бай Ганьо, ние, вечно измамените объркани хора... ние онеправданите мечтатели! Това сме ние...
Ставаме от калта, с която вече сме свикнали. Жълто е навсякъде дори да е нощ. Хора. Разхождат се. И те са такива, независимо какви ви изглеждаме. Ние сме в нашия уникален свят, а вие "звездите" в колите, светете си! Всеки осветява ярко чуждия свят, нали? Заслепяване...
Колкото повече научавам за нашата родина - България, толкова по-добре си обяснявам характерността на нас - "жълтите" герои...
Борбата е лична, ти не би я разбрал. По тази улица, този град, на всяко лице изписана и "изпипана" характерността. Ако всеки такъв човек покаже на другия до него този личен свят-борба, с точния цвят - мечтите му, тогава дори в калта е хубаво. Затова се чувстваме и усещаме...тук сред тази атмосфера, дори песимистична, тя е основа на моя личен свят-борба-мечта и аз я споделям с бедното българче до мен. Усещам птицата у него! Горда съм с нашия объркан свят, с всичкия потенциал и талант, уникалност, горда съм, че вървя в калта и ми е меко! Вървя по жълтата улица и напук на сивите хора - "доволни", които ни смятат за загубеняци, аз се усмихвам! Усмихва се и човечеца до мен и си светим повече от жълтата лампа!
А ти стоиш на светофара, гледаш с механизирания си поглед, взираш се в измислена точка, мълчиш, чакаш зелено...
Да, бързай да се прибереш в панеленото скривалище... Да затвориш страха или той теб. Карай си колата с блясък по-силен от този в очите ти. Ние в България сме зле. Но обичаме разходката, кафето, пейките, музиката на живо, цветята пред блока и умеем да мечтаем! Но не за кола с блясък по-силен от Слънцето, не за милиони долари. Тези "мечти" за нас са изгубили смисъла си. Борим се, за да оцелеем. Децата, дори вече разбират думите "няма", "не може"... Те намират щастието си в градинката пред блока с приятелите си или в книжката за оцветяване. Не ни трябва много, вече сме свикнали с малко. Пътят е труден, но следите са трайни! А ти бързаш за любимия си сериал, бягай от себе си! Аз съм горда, че съм българка! А ти с какво се гордееш?
Представи си вашия лъскав свят, ярките лампи, камерите, машинизацията. Роботи. Ние там? Вървим, мълчим, взираме се в измислена точка, в лъскавия фаянс? Поглъщане... Тогава не бихме могли да бъдем такива...
Говори си с цветето! Ето ти една българска роза от мен...
гр.Русе, 2005г.
Улиците са кални, но не се притесняваме от това, тя е по-истинска от пръстта в тази изкуствена саксия, в която ти си мислиш, че отглеждаш цвете...
Вървим си в калта, но ни е меко. Трептейки, лампите едва осветяват калта. Но е достатъчно. Знаем накъде вървим...Откога не си вървял пеша? Какво ли си мислиш? "Горките деца, колко ли им неприятно...Въздухът е влажен, кално е и е толкова тихо..."
Послушай тишината! Седни в калта, погледни звездите и ако се почустваш толкова сам, колкото тях - дори светещи... те са твърде далеч една от друга, всяка в света си... тогава ела при нас, ние, да, бедните, ние, онези, които сме управлявани от Бай Ганьо, ние, вечно измамените объркани хора... ние онеправданите мечтатели! Това сме ние...
Ставаме от калта, с която вече сме свикнали. Жълто е навсякъде дори да е нощ. Хора. Разхождат се. И те са такива, независимо какви ви изглеждаме. Ние сме в нашия уникален свят, а вие "звездите" в колите, светете си! Всеки осветява ярко чуждия свят, нали? Заслепяване...
Колкото повече научавам за нашата родина - България, толкова по-добре си обяснявам характерността на нас - "жълтите" герои...
Борбата е лична, ти не би я разбрал. По тази улица, този град, на всяко лице изписана и "изпипана" характерността. Ако всеки такъв човек покаже на другия до него този личен свят-борба, с точния цвят - мечтите му, тогава дори в калта е хубаво. Затова се чувстваме и усещаме...тук сред тази атмосфера, дори песимистична, тя е основа на моя личен свят-борба-мечта и аз я споделям с бедното българче до мен. Усещам птицата у него! Горда съм с нашия объркан свят, с всичкия потенциал и талант, уникалност, горда съм, че вървя в калта и ми е меко! Вървя по жълтата улица и напук на сивите хора - "доволни", които ни смятат за загубеняци, аз се усмихвам! Усмихва се и човечеца до мен и си светим повече от жълтата лампа!
А ти стоиш на светофара, гледаш с механизирания си поглед, взираш се в измислена точка, мълчиш, чакаш зелено...
Да, бързай да се прибереш в панеленото скривалище... Да затвориш страха или той теб. Карай си колата с блясък по-силен от този в очите ти. Ние в България сме зле. Но обичаме разходката, кафето, пейките, музиката на живо, цветята пред блока и умеем да мечтаем! Но не за кола с блясък по-силен от Слънцето, не за милиони долари. Тези "мечти" за нас са изгубили смисъла си. Борим се, за да оцелеем. Децата, дори вече разбират думите "няма", "не може"... Те намират щастието си в градинката пред блока с приятелите си или в книжката за оцветяване. Не ни трябва много, вече сме свикнали с малко. Пътят е труден, но следите са трайни! А ти бързаш за любимия си сериал, бягай от себе си! Аз съм горда, че съм българка! А ти с какво се гордееш?
Представи си вашия лъскав свят, ярките лампи, камерите, машинизацията. Роботи. Ние там? Вървим, мълчим, взираме се в измислена точка, в лъскавия фаянс? Поглъщане... Тогава не бихме могли да бъдем такива...
Говори си с цветето! Ето ти една българска роза от мен...
гр.Русе, 2005г.
Абонамент за:
Коментари (Atom)